Родих ли се, та силно да прегръщам,
и всичко ли назад в смъртта остана.
Какво ли съм и в какво ще се превръщам.
Подирил знак за поредната промяна.
Изчезвам, със желание ще се изгубя в тишината,
и нищо аз след себе си не ще оставя.
Ни диря, ни пътен показател,
със вятъра издигайки се над съдбата.
А щом загубя очертания, ще се засмея,
а може пък и да заплача.
Това е вече без значение,
на този свят аз нищичко не тача.
Аз целия съм смях, отвъден, нечовешки.
Полъх лек на недосегаем бриз.
Очакващ своята безкрайна среща,
сам-самичък сред просторна вис.
© Станис Горанис Все права защищены