Душата расне в буря, не във тишина
Всеки ден е толкова непредвидим…
Неразгадана амалгама от радост и тревога.
Утрото ми срича с език непреводим,
вечерта не ми оставя право да оспорвам
объркания свят,
във който радостта
е мимолетен, слънчев сплит,
след който се изсипва градоносна буря.
Достатъчен е само
един-единствен миг,
за да целуне всяка капка дъжд
опърлените бузи на душата,
да напои надеждата – покълнал стрък,
без който няма как тя да пораства.
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Даниела Виткова Все права защищены
