Душата расне в буря, не във тишина
Всеки ден е толкова непредвидим…
Неразгадана амалгама от радост и тревога.
Утрото ми срича с език непреводим,
вечерта не ми оставя право да оспорвам
объркания свят,
във който радостта
е мимолетен, слънчев сплит,
след който се изсипва градоносна буря.
Достатъчен е само
един-единствен миг,
за да целуне всяка капка дъжд
опърлените бузи на душата,
да напои надеждата – покълнал стрък,
без който няма как тя да пораства.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Даниела Виткова Всички права запазени
