Да те виждам тук, а всъщност да те няма.
Да те жадувам и спокойна да не спя.
Да те бленувам аз –във нощите
без дъх оставам.
И нямам сили вече да крещя.
Гласът ми – глас в пустиня,
преминава като буря през деня.
И бавно, като в есенна картина,
от мен се ронят чувства, вместо есенни листа.
Защото всяко щастие си има име,
а моето сърце държиш със две ръце.
И ако пак греша жестоко - поправи ме! ...