Душевни терзания

Нещастни хора. Видни лицемери.

И те ни управляват. И нехаят.

И сякаш някъде са ни намерили.

Омръзна ми. Да сложим края.

Така се и отнасят с нас, отрепките.

И все едно със нещо сме им длъжни.

И до кога ще им прощаваме изцепките?!

Джобовете им докога ще пълним?!

Кога ще заживея като хората?

Кога ли ще се радвам на живота?

Кога ще заработя, пия, пея,

без да ме управляват идиоти.

Възможно е да съм виновен, че съм жив.

Възможно е да съм виновен, че им преча.

Със действията си може да съм крив.

Отдавна всичко отиде в кереча.

Не искам да съм длъжен аз на никой.

Не искам аз да ходя и да прося.

Така и не намирам днес покой,

децата ми щом ходят гладни, боси.

Не ща да мразя. Искам да обичам.

Не ща от тоз живот аз нищо даром.

Не искам от България да се отричам...

Реших. По масата аз ще ударя.

Не е ли време веч да сложим края

на наглите лъжи и обещания?!

И мъничко онези да усетят

от моите и твоите страдания.