Вечно двама красиви, зелени,

там заедно съвсем сами.

Как живеят добре ли, зле ли,

не зная, но сякаш имат души.

Сякаш имат сърца,

излъчват толкова много любов.

Тяхна е безкрайността,

но светът - понякога суров.

Вечно двама сутрин под росата,

денем от слънцето огряни.

Може би скътани в горота,

но, уви, насред хълма бяха спряни.

Спряни да дочакат вечността,

влюбени деца на гората.

Изгубили своята среда,

сега хълмът приютяваше душата.

Но с мисия изпратени не просто така

да кажат и изкрещят на света,

че без тях не би бил това, която е

и природата се крие в тяхното лице.

Зелени, прекрасни, огромни,

две влюбени души.

Карат света да си спомни,

че красотата е в малките неща дори.

Смисълът е в тях самите,

всички щяха да го разберат,

но докато минаваха дните,

хълмът превърна се в града.

И годините една по една

създадоха нещо добро, но и различно

от тяхната хубава родна гора,

за тях бе критично.

Но останаха двама, останаха влюбени,

успяха да се върнат в борбата за тази земя.

Не сред поля, но сред блокове изгубени,

мисията им бе все така добра.

Хората ги подминаваха, хората се взираха

в техните сърца и души.

Те излъчваха толкова любов, но презираха.

Този, който се опитваше да ги руши.

Всяко дърво зелено изпълва ни с живот,

всяко око е подчинено на дивия зов.

Те живеят без нас, но ние не можем без тях.

Те загиват, ще загинем ние, ще остане само прах.

Ако ги няма, няма какво да ме вдъхнови,

погледни ги, замисли се, да, точно ти.

Аз избирам, усещам живота, свободата.

Да се лутам, да се губя в необятната гора.

Никога да не загубим силата на земята,

и вечно да призовава и душите, и телата.

Те шептят, но аз крещя,

те ще спрат, но аз ще продължа.

Ще умрат и повече няма да има плен,

погледни ги, без тях не можеш и ден.