За жените съм писал ли писал.
Чак до гуша дошъл съм ви, знам.
И понякога даже без смисъл,
съм умирал от болка и срам...
Как търпял съм вина, че обичам
и дори, че съм сам, и свободен.
Демоде, че съм твърде различен
и не бъркам искам със мога.
Не посегнах на чуждо за спорта.
Не разлюбвах, които са влюбени.
Не почуках на затворени порти.
(Аз приют съм за болни и луди.)
Грехове ли? Да искаш. Безброй.
Не отпивам светена вода.
На сърцето си търсех покой,
че за малко почти не умря.
А пък колко греди съм ударил?!
Да ги бях подредил, дом ще вдигна.
И преял съм със толкоз шамари,
че за оня свят ще ми стигнат.
Напоследък признавам, наистина -
натъжавам се тежко, обидно,
че мъжете отчаяно липсват,
и по външност са само привидно.
Та коя ли жена ще стои,
при отдавна изстинали чувства
на мъжа, дето все му се спи,
щото видиш ли бачка и плюска...
Не търсете под вола - телето,
вий другари сами сте виновни.
Ако чакате все на късмета,
забравете за други любови...
И помнете, жена не отива
току тъй във ново легло!
Щом в душата ѝ спрял си да влизаш,
друг ще може от обич, със взлом.
Не размахвайте пръст на поета,
че не ще възхвалява лъжата!
Цял живот съм с клеймо на проклетник
зарад' мойта червива уста...
И последно ще кажа - дерзайте!
Аз платил съм си двойно цената.
Туй двуполово ваше нехайство
ражда смърт на човек във душата...
©тихопат.
Данаил Антонов
19.10.2023
© Данаил Антонов Все права защищены