За жените съм писал ли писал. 

Чак до гуша дошъл съм ви, знам. 

И понякога даже без смисъл, 

съм умирал от болка и срам...

Как търпял съм вина, че обичам 

и дори, че съм сам, и свободен. 

Демоде, че съм твърде различен 

и не бъркам искам със мога. 

Не посегнах на чуждо за спорта.

Не разлюбвах, които са влюбени.

Не почуках на затворени порти.

(Аз приют съм за болни и луди.)

Грехове ли? Да искаш. Безброй.

Не отпивам светена вода.

На сърцето си търсех покой,

че за малко почти не умря.

А пък колко греди съм ударил?! 

Да ги бях подредил, дом ще вдигна.

И преял съм със толкоз шамари,

че за оня свят ще ми стигнат.

Напоследък признавам, наистина - 

натъжавам се тежко, обидно,

че мъжете отчаяно липсват, 

и по външност са само привидно.

Та коя ли жена ще стои, 

при отдавна изстинали чувства 

на мъжа, дето все му се спи,

щото видиш ли бачка и плюска...

Не търсете под вола - телето, 

вий другари сами сте виновни.

Ако чакате все на късмета,

забравете за други любови...

И помнете, жена не отива

току тъй във ново легло!

Щом в душата ѝ спрял си да влизаш,

друг ще може от обич, със взлом. 

Не размахвайте пръст на поета, 

че не ще възхвалява лъжата! 

Цял живот съм с клеймо на проклетник  

зарад' мойта червива уста... 

И последно ще кажа - дерзайте! 

Аз платил съм си двойно цената. 

Туй двуполово ваше нехайство 

ражда смърт на човек във душата... 

©тихопат. 

Данаил Антонов 

19.10.2023