“Всеки може да започне пак,

но не с любов, а с мъст за грях,

извършен от най-скъп човек,

за тази болка няма лек.”

Стои синът на Немезида

на прохода към мъртвите земи.

А там се величаво издига

стълбът със сенките на грешните тълпи.

Бучи реката страшно и напомня

как Орфей е там загубил Евридика.

Тече водата бурно и оформя

бездна мрачна на смъртта велика.

Но не щя да пие той от Лета,

не щя да удави болките си в Ахерон.

Не щя да озапти душата клета,

и не сподави мъчния ѝ стон.

Той тлее за кърваво възмездие

и жадува тоя вечен миг

във който към удавното течение

ще ме завлече и ще отекне във скалите моя вик.

Но там водата мътна е и не прощава,

тя не ще ме нивга пощади.

Попадам аз във вечната забрава -

сине подземен, нима не ми прости?

Той, синът на Немезида -

страшен, смугъл и проклет,

стъпил прав, висок на зида

горд от жаждата за мъст обзет.

Блестят зловещо в полумрака

жълтите му кехлибарени очи.

Сърцето му не трепна и не се разплака

щом изчезнах аз из тея гибелни води.

Но той не забеляза как когато

блъсна ме във тая страшна, непрогледна бездна 

зидът се срути и тогава 

подхлъзна се и той със мен завинаги изчезна.