Дъждовeн акварел

Дъждът не спира. Тупа.

По-тихо от дервиш

се вмъква в стаята,

лудува на пети и атакува.

Завесата ми пада като пулс!

Квадратите се стичат,

а стените ронят дъжд...

Малкият човек на Чаплин

приближава,

сляпото момиче съм

и в дъжда те разпознавам...

Обичам те! Обичаш ли ме -

и не искам да го чувам.

Сляпо вярвам

в онова, което нямам.

Само музиката на дъжда

е пицикато...

В лентата на кино нямо

акварелите се изморяват

и избягват от квадратите

зад кадър.

Не разбираш черно-бялото.