Дъждът заваля… И вали, и вали, и вали…
В пространства незрими небесните ангели плачат.
За нашите крехки човешки души ги боли,
в капан уловени от злите слуги на палача.
Камшиците водни плющят през пороя от скръб.
Светкавици бронята облачна гневно разсичат.
Въздигнал е клони молитвено старият дъб.
Притихват в гнездата си мокри гласчетата птичи.
Дъждът безпощадно забива отвесни игли
в мечтите суетни за власт, за пари и за слава.
А всъщност за друго създадени бяхме, нали?
Как толкова лесно успя да ни впримчи лукавият?! … ...