Дъждовни размисли
Дъждът заваля… И вали, и вали, и вали…
В пространства незрими небесните ангели плачат.
За нашите крехки човешки души ги боли,
в капан уловени от злите слуги на палача.
Камшиците водни плющят през пороя от скръб.
Светкавици бронята облачна гневно разсичат.
Въздигнал е клони молитвено старият дъб.
Притихват в гнездата си мокри гласчетата птичи.
Дъждът безпощадно забива отвесни игли
в мечтите суетни за власт, за пари и за слава.
А всъщност за друго създадени бяхме, нали?
Как толкова лесно успя да ни впримчи лукавият?! …
Дъждът не престава... Земята омекна съвсем.
Но не и сърцата корави, по-твърди от камък.
Нима сме забравили? - всички сме тлен, ще умрем!
Единствено снимки в албума са татко и мама.
"Животът борба е - ми казваха - дъще, дерзай!
Лети нависоко, превземай с възторг необята!"
Но аз и до днес съм все същата плаха бреза,
чиито листенца трептят от най-лекия вятър…
Понякога идват среднощ и ме милват насън…
А после внезапно си тръгват незнайно далече…
Отдавна прибра ги пръстта… Но сираче не съм!
И кой би могъл да ми вземе Отеца предвечен?!
Албена Димитрова
12.3.2023.
София.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Албена Димитрова Всички права запазени
