Дълго се сбогувах
Аз дълго се сбогувах, затова
снегът от билото успя да слезе,
а слънцето лъчите закова
в щастливия разцъфнал кестен.
И вместо като тъжната върба
да наведа обрулените клони -
пропуква се наоколо пръстта,
запазила зародиша на топло.
Аз дълго се сбогувах без слова,
не исках, не, не исках да те пусна...
А ти си бил навсякъде в мира,
под блузата ми винаги замръквал.
Дори, когато утрото мълчи
със вазата до празната ти чаша,
не се сбогувам, винаги си ти
във слънцето, което ме погалва.
И знам, че тази лудост ме крепи -
снегът от билото успя да слезе...
Превърната в лечител на души
садя в лехите пролетното семе.
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Геновева Симеонова Все права защищены
