Дългото пътуване
От залезите криех самотата
и огънят угасна от бездумие.
Наум изплаках тайните разпятия
на болката във всяко новолуние.
Със остър връх - подарък от луната -
изписах думите на моя стих.
На себе си горчах от тишината,
но никого от обич не раних.
По пълнолуние сбогувах си сърцето
със любовта, поникнала във мен,
тъй жаждата увяхна във гръдта ми,
а пясъчни звезди ми очертаха кръг...
по който тръгнах в светла дреха
към радостта на своето пребъдване,
държах в ръка безмерната утеха
на илюзорното, поредно раждане.
Сега обгърнала с ръце нозете,
глава склонила в свойте колене.
Със дългото пътуване към себе си,
сбогувах се в едно сърце.
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Евгения Тодорова Все права защищены
!!!
