Аз дълго спирах се да не напиша стихове, на тебе посветени,

и дълго спирах се да не изплача сълзите, напиращи във мене.

Аз  дълго спирах се да не изкажа чувствата, от теб несподелени,

и дълго спирах се да не говоря за теб неща  определени.

И дълго лутах се да те намеря, някъде изгубена в безкрая,

и дълго бързах тебе да догоня, за да те загубя най-накрая.

Останах сам във тъмнината, опитвайки се пътя да намеря,

да избягам цял от тишината, да се опитам да не ослепея!

Да, дълго лутах се, за да избягам и успях със сетни сили,

без да чуя блага дума, без да усетя погледите мили.

И ето ме самичък в тъмна стая, там, където някъде те топлих,

а сега намирам в нея едно момче със старите си вопли!

А може би не си виновна и напразно тебе обвинявам,

а може би си ти самотна и като мене бавно ослепяваш,

изтръгва се въздишка от гърдите, сълзите бавно се търкулват

и мокри от тъга са ми очите и спомените бавно се забулват!

Ще си отидеш, знам, ще си отидеш, след дни, а може след години,

но няма да те има в мене, ще ми липсват ли ръцете ти раними?

Дали тогава пак ще си те спомням, но не с тъга, а само със усмивка?

Дали тогава пак ще ми напомняш, че някога за мене беше всичко!!!