ЕДИН ДО ЕДИН

Беше светло и хубаво! 

Ресторантът беше широк

и ние потъвахме в него,

един по един,

един до един.

Тогава барманът беше усмихнат,

а сервитьорката беше красива

и ние потъвахме в нея

един по един,

един до един.

В осем излизаше пианистът с кривите пръсти

( псориатичен артрит)

и свиреше толкова приказно,

че ние потъвахме в звуците

един по един,

един до един!

Потъвахме и в деколтето на певицата,

и в очите на сервитьорката,

и в усмивката на бармана,

и в псувните помежду ни,

и в храстите навън!

Но най-жестоко...

Най-тежко...

Нечовешки потънахме, 

когато ресторантът умря!

Барманът подкара такси

и никога не се усмихна!

Сервитьорката никога вече

не беше красива!

Пианистът продаде пианото си

и повече не докосна клавиши,

а певицата онемя...

Ние ли?... Ние потънахме 

в сивите панелки и умирахме бавно...

Един по един,

един до един!

Емил Стоянов