Няма те във дните мои вече.

В утрините. В тихите ми вечери.

В стаята ми. В моя дом.

Беше той за нас подслон.

Няма те... И смеха забравих даже...

Някой иска да ми го покаже.

Не. Благодаря. Не искам.

Зная аз само една усмивка.

Не ми трябват нови учители.

Да помогне няма дори  най-нежната целувка.

Инак ще трябва да бъда просто една преструвка.

А аз не искам това.

А за другото...

Стига ми и само една твоя милувка.

Но!

Няма те.

 И няма.

 И това е!

Отново ще те има ли, кой знае.../

И ще те има ли отново...? 

Един Господ знае....