Един изпуснат вик
Един изпуснат вик,
от страст задавен.
Драсна ме в светлик
и огън лумна в мен запален.
Пожела ме най-греховно -
без омаята на билето лъжовно
и рече ми: ела!
И жената в мен в жарава се изля.
Всред пòлета си спряхме.
Зачакахме. Копняхме.
Жадувахме. Мечтахме.
Да дочакаме. С туй само заживяхме.
Като ловци на духове сме в Храма
затаили дъх от страх,
да не пропуснем Гарата за двама
и с влак прелитащия грях.
Сърна за отстрел. Кошута стъпила сред шума.
Очите вперени срещу куршума.
Нозе - в стремление посоката на друма
от който идваш. И вземаш ме без дума!
.....................................................................................
Знаем.. Не питаме ний Храма -
Виним го, че не разпознава истина/измама.
И знаем – не ни е страх и от греха.
Чакаме. Да се разгори жарта.
Това ще ни прошепне Храма:
“Ако има жар от двама...”
Но дълго двама сме живели
и знаем - единствено из вътрето на себе в тишина чакаме да чуем трели.
Всичките стрелки сме спрели.
От себе си излезли сме И онемели.
Пристъпваме. И се отдръпваме.
Махалото да спре - ... И се прекръстваме.
Ренета Първанова
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Ренета Първанова Все права защищены
