Седим на два фотьойла във викториански стил
подобно на велики генерали
и всеки поглед в другия е впил,
и брои безбройните на вид медали.

Седим във стаята затихнала и бяла
на не повече от метър разстояние.
А кукувичката - отдавна излетяла,
и времето измерваме в дихания.

Седя и гледам те в очите сини,
усещам как притеглят ме полека.
Но чувството измамно аз проклинам -
със всеки миг те чувствам по-далеко.

Изправям се. Ръката си протягам -
опитвам с отчаяние да те хвана,
а образът ти в тишината изблeднява.
Премигвам бързо. Тебе веч те няма.