Ръцете ти докосват ме тъй нежно,

сякаш бриз от морски синева.

С устните си огнени горещи изпиваш

ме и от целувките ти трепне моята снага.

Вятърът прохладен с перлени воали

обгръща нашите тела, а пясъкът

в косите ни блещука като

звездите в нощната тъма.

Безумен вихър ни отнася,

за миг забравяме за всичко за света.

Душите и телата ни се  сливат,

макар порочна да ни е любовта.

И после...

Безмълвно гледаш ме в очите.

Усещам болката в твоята душа,

че този миг прекрасен е последен...

Сълза се стича от очите мои...

Съдбата преди години

раздели ни, а сега...?

Разумът в мене наделява, но сърцето

шепне остани.

Целувка последна ти дарявам

и тръгвам с разплакани очи.

Сълзите вятърът ми ги изпива, а аз

тичам, за да не чувам твоето остани.

Нека всичко да забравим...

но как боли, боли.

Вратата аз пред теб затварям,

но тази болка в сърцето е нестихваща, нали.

Редно е всеки да се завърне при семейство и приятели.