Неусетно губя същността си,

човечността си.

Захвърлям душата си на следващата  улица,

бързам да отгърна на следващата страница.

Тъй бързо и хаотично минава времето, 

удря ме с белезите на предишните ми постъпки,

боли ме и не ме боли,

що за мазохизъм притежавам, уви, знам си.

Що за човек превърнах се, защо не мога да бъда себе си?...

Разхвърлям картите с риск да загубя всичко.

Дали ми пука поне oще мъничко?!

Не очаквам нищо и не получавам нищо в замяна.

Какъв ти живот, каква ти промяна.

Продажна останах на хорската воля

и няма излизане, не ще достигна покоя…