Далеч, далеч, зад планини
величествени, със корони
от бели мраморни скали.
Голям и дивен връх стой,
та сякаш свода той крепи.
Изправен, горд, необозрим,
като владетел несломим.

Под него се простират вечни
гори зелени и далечни.
И сини извори шумят,
и птици шеметно кръжат
над водопади разпенени,
които своите коси разстилат
над скали студени.

Отдавна в тоя връх висок
във тялото му сиво-бледо
се крие пещера една
на земни сили чедо.
И там, сред царствено мълчание,
във вечна тъмнина,
под приказното обаяние
на млечната скала
е скрил във мощното чело
на каменния свод,
макар и немощни следи
безсмъртният живот.

Тук в някаква пукнатина таеше се гадина.
В пълен мрак без светлина животът и измина.
Светът прекрасен бе далече от нейната пукнатина
и тъй съдбата я обрече да не му се радва тя.

А все далечна и неясна зад тези неми канари,
цъфти природа тъй прекрасна и шеметен живот кипи,
но тук безропотно изтичат така нехайно свидни дни -
и няма кой да те обича, и няма кой да те спаси.

Веднъж отнейде лъч един
във мрака ловко се прокрадна
и как се случи точно тъй,
че над пролуката и падна,
но тъй света й озари
в сияние вълшебно,
че в миг душата й изми
от всичко лошо, дребно.

А тя, макар че беше като сляпа,
                          с душата си видя
и във плътта осакатена
                      проникна светлина.


Лъчът угасна мигновено и мрак отново възцари,
но пък видението смогна душата й да възроди.
Така в нея се пробуди една идея съкровена.
И тя Реши да изкачи скалите извисени.
Към висините стръмни ще трябва да поеме,
за да някак да навакса изгубеното време.
Дано добра сполука по пътя си да срещне
и своята пролука напусна тя успешно.
По пътя труден тръгна, без повече да чака,
нагоре запълзя и се изгуби в мрака.


Катери все нагоре, забравила умора
вярата в лъчите бе нейната опора.
Издигна се до място, удобно за почивка
и там съзря стоножка, която я повика.
А след това я пита за нейната посока,
разбрала я и каза с ирония дълбока:
- Сестрице, що се трудиш и мъка си създаваш,
я виж ме как живея и поучи се малко,
не искам много нещо, животът ми е лесен;
храна и сън във дупка - това е мойта песен.
Доволна съм, сестрице, и нямам много грижи,
А теб не те разбирам, едни лъчи да видиш,
и сякаш, че си луда да тръгнеш да излизаш
навънка от заблуда със смахнати копнежи.
Добрата животинка замислено мълчеше
И пак пое по пътя на своите стремежи.
А пътят беше стръмен и трудно се вървеше.
Тунелът беше тъмен, там нищо не личеше.
Тя пада и се вдига, от пътя се отбива.
Отново го намира и пак напред отива.
Със мъка се катери, олющила се цяла,
но не, не се предава, по пътя продължава.
Във мрака се огледа - да спре да си почине.
Тих глас и заговори, долитащ зад гърба й.
Дали не й се стори, дали не бе в ума й,
но тя му отговори и разговор се почна,
а след това разбра:
Гласът принадлежеше на някаква скала
и малката гадина до нея спотаена
започна да разказва за нощите студени.
Разказа и за мрака, и болката в душата,
призна и най-накрая, че търси светлината.
А камъкът мълчеше след туй известно време - 
една душа сиротна позна и чуждо бреме...
Скалата наруши мълчанието гробно
и каза й:

- Дерзай, о, душо благородна,
че си благословена по пътя да поемеш,
Макар и да е тежък, ти знай, че си свободна.
Аз стар съм като свода, под който си се скрила.
И много съм научил, но нямам твойта сила.
Какво ли не съм виждал за толкова години,
но моята природа навеки ме зароби.
Не мога твоя път нагоре да измина.
Аз исках да пътувам,
света да обикалям.
Разкъсвах се отвътре
и целият изгарях
от всичко да опитам,
но съм създаден камък - 
научих се да питам.

Гори ми във гърдите все още този пламък,
затуй ти пожелавам дори и те заклевам
от мрака да излезеш и да не се предаваш,
а след това недей се връща в пещерата,
тук има дребни твари, завиждат за крилете,
сред камъни студени ще си самотно цвете.
Как беше благодарна душата й сега,
изпълнена със обич и устрем към върха.
Сбогува се със камъка и продължи нагоре
и скоро като в сън пред изхода попадна
пътуването - плод на вдъхновена воля.
Завърши, но душата бе повече от жадна.

Възлезе тя със мъка през тясната пролука
и взря се във нощта, която се пропука.
Свидетелка безмълвна, втрещена, вцепенена.
Тя гледаше в небето как слънцето изгрява
и слънчев лъч в ефира разискрен просиява.
Планинските масиви във пламъци обагри,
просторът страховит бе във пурпурните багри.
И сладостен покой разля й се в душата,
която сякаш сля се с духа на планината.
Изтлява индивидът във облачната манна,
изчезва като капка в дъха на океана.

А тъй картина дивна пред погледа разкриха
лъчите щом след малко полята осветиха.
И раят от небето да слезе на земята,
не може им засенчи със нищо красотата.
Тук, колкото и сила да имаш във душата,
от радост упоено сърцето ти се мята.
Скалите бяха стръмни и урви страховити
прозираха надолу неясно през мъглите,
които се увиват подобно на боа
и впиват се дълбоко във скалната снага.
Далече се простират прекрасно необятни
и слънчеви долини,
протичат нашироко реки небесно сини.
Там ястреб в устрем хищен
пикира във простора
и гони свойта жертва далече без умора.

Ах, малката гадинка, изпадна в захлас,
не знаеше какво се случва с нея там,
усети се като планинско божество,
с разперени криле - готово да лети.
И още по-далеч отиде тя дори -
представи си за миг, че в нейните крака
е паднала сега и цялата земя.
Реки и долини, високи планини,
богатство, пълнота за божията слава,
съмненията тук ненужни се забравят.
Усещаш, че си жив, във всичко обитаваш,
безмерно си щастлив, но бързо избледнява
във всеки този миг, щом себе си си спомни
и тя усети трепет, а после страх и болка
припомни си тъй ясно: ах, колко беше малка.
Отново се завърна след миг в реалността.
На дребната гадина и липсваха крила.
Да можеше от тук напред да полети.
Такъв копнеж сега сърцето й взриви.

И изведнъж се случи:
След писък и свистене погледна тя нагоре.
Лъч ярък заслепи я,  а после - остри нокти,
разперени криле,
с мълниеносна скорост един орел я взе.
Понесе се със нея към висините гордо,
полуубита вече и свила се на топка,
за миг свести се тя, за миг изпита всичко,
събра за миг в едно живота си изтичащ,
във ноктите макар на страховита птица.
Последното, което под себе си видя -
безбрежните, облени в зеленина поля,
скали като корона и буйната река.
И вече се отпусна, почувства се щастлива,
макар че беше малка, разбра, че бе живяла
за тоз единствен миг.
Живота си предаде без писъци и вик.
На малките орлета послужи за храна.
Небето бе обаче домът й отсега.

Един живот отиде за няколко живота,
в безкрайната верига поет от кръговрата.