Градът уморен тази вечер притихва...
Тишина го обгръща, като гъста мъгла...
Мрак го поглъща, самота се усмихва...
Сама си, сама си, сама си, сама...

Вървиш... накъде, ти самата не знаеш...
Пустота, студ и мрак те понасят натам...
Страха, копнежа, болката да опознаеш
и да желаеш пак да се накажеш сам...

Понасяш се в танц и летиш до забрава...
Чуваш себе си някъде в нищото плаче...
Крещиш, ала вече отдавна си няма...
Вървиш все едно, ала някой те влачи...

Във гората от сенки на минали дни
полужива те заравя сърцето...
И изгубена пак в лабиринт от стени
те намира пак нечие ехо...

Да почувстваш на вятъра топъл дъха,
как се стичат и топлят сълзите...
Как във тялото бавно нахлува кръвта
и колко живот ти предлагат мечтите.

Как се буди красив, светъл ден
и лъч надежда по лицето пари...
Че ехото е там, непроменен
заровиш ли се, пак ще те извади...