Екстаз

С нощта изпъждаме луната да не свети,

обличаме се в черно доземи и навсегда.

Стърчат от мечове освирепели розите:

- о, римляни тщеславни, защо изплетохте

на кроткия Иисус венеца на смъртта?

Отвън разстрел от  чужди гласове,

изплашват  въздуха, а той, инфант, трепери...

- кога ще съмне? И няма ли поне

в зори ранила птица да ме вземе?

Хрилете ми от въздуха са черни

и сквернословят орбитите...

Света го няма – от господевите глаза

се ронят кванти. До миглите ми

някой ангел излива туш с небесна жар.

Туй сън ли бе, или те имаше до мене?

Помазаница непозната! Искрят елейно

ириси от черни щъркелови отражения...

отде да знам, че съм оставена от птица –

червено уроки и синя прежда, по тръните

висят причастия... Пу! До три пъти по три конеца

връзвам. Ах, как боли! И стяга кукувича

примка Мариината ми обител....

Не съм  човек, а Витлеемска жрица!

Раздирам дрехата до бяло. И се съмва!

Кървава зора в утробата на младенец...

Бяла съм, бяла, юначе, бяла за тебе,

но не за да плача! Облачни дрипи по мене,

в облачна орис родена... за да те мъча,

любовнико, люто от март до декември...

во грешната нощ на  Игнажден, во тевното...