В дълбокото на егото извиквам морските сирени.
В облаците сиви моля слънцето да се покаже,
а то мълчи и крие се навярно.
Обезумявам и разтърсвам студеното сърце.
Готова съм да моля за пощада.
Ела, Любов!
Дълбая с нокти есенни кори, листата падат,
а след това – умират.
И вик след вик, полет след умората
възражда там надеждата.
Крясъци, некролози, погледи в калта,
нощ след нощ,
прилеп в душата побърква ме отново,
събужда пак пожара на страстите забравени.
Къде си ти, Любов!
До нея като чучулига да скачам като децата,
да любя и да галя нежно, но убива ме немощта,
дошла като старица.
Няма я любовта!
И този огън като меч пробожда ме отвътре.
А сън било е пак.
© Ана Янкова Все права защищены