В дълбокото на егото извиквам морските сирени.

В облаците сиви моля слънцето да се покаже,

а то мълчи и крие се навярно.

Обезумявам и разтърсвам студеното сърце.

Готова съм да моля за пощада.

Ела, Любов!

Дълбая с нокти есенни кори, листата падат,

а след това – умират.

И вик след вик, полет след умората

възражда там надеждата.

Крясъци, некролози, погледи в калта,

нощ след нощ,

прилеп в душата побърква ме отново,

събужда пак пожара на страстите забравени.

Къде си ти, Любов!

До нея като чучулига да скачам като децата,

да любя и да галя нежно, но убива ме немощта,

дошла като старица.

Няма я любовта!

И този огън като меч пробожда ме отвътре.

А сън било е пак.