Елегия за невъзможното завръщане

Аз много пъти исках да се върна

във онова благословено село –

пак там, където някога си тръгнах

с мечти в торбичка и „звезда на че́ло“...

Когато нощем гледах към звездите

и сам броях езбройните кервани –

повтарях си легенди за Душите

на хора тука някога живяли...

И в цялото вълшебство на Безкрая,

във тайнството на цялата Вселена –

загледан в тях не спирах да мечтая

и за съдба от Страст определена...

... А днес, когато гледам пак звездите:

носталгията във Душата чо́пли –

и даже в шепота неясен на мечтите

сега владеят елегични вопли!...

... И те́гли ме да тръгна в път обратен,

но плаша се, че много време мина,

и че Светът (тоз който ме изпрати!...)

го няма вече в „старата“ Родина!...

... Там кой ли днес на прага да ме срещне:

с „Добре дашъл́!...“ О даже и със цвете!...

Но в родният ми Дом,сами зловещо,

единствено ще вият ветровете!...

... Понякога в печалните си мисли

неволни разкаяния  долавям:

„О, Боже мой, това ли бе наистина

мечтата ми на Младостта тогава!...“

... Но отговор (разбира се!), че няма,

а ме влече цунами от въпроси:

за същността на цялата измама,

която често Младостта ни носи...

... А някъде на Края на Земята

и сгушено в балканското усо́е –

аз знам, че като част от Необята:

едно селце завинаги е мое!...

06.02.2022.