Дочакали отново знойно лято

и  като птиците отлитаме на юг.

О, сбогом, северни пространства,

гори във мене южния светлик.

Мен чака ме позната родна стряха,

пред прага мама, нижеща пипер,

в престилката си пъстра е събрала

един живот, изплакан все по мен.

Дъхти сеното прясно окосено,

със кремък клепа старата коса,

старикът мой, с косите побелели,

а всеки косъм-белег на скръбта.

Ще ме посрещнат, мама ще проплаче,

а тате ще отрони две сълзи

и глухо ще прошепне: "Хайде, старо,

завърна се синът ти, не плачи!"

Във стаята ухаеща на билки,

ще вляза като някой гост несрет.

Един щурец-свирец ще ме омайва

по цяла нощ със своя стар концерт.

От стария геран вода ще пия,

за да остана вечно у дома,

ще ме обгръща с майчина милувка

вълшебно хубава нощта.

В септември, с прелетните птици,

подгонени от есенни мъгли

отлитаме, а  вътре във душите

с листата капят майчини сълзи.