Дочакали отново знойно лято
и като птиците отлитаме на юг.
О, сбогом, северни пространства,
гори във мене южния светлик.
Мен чака ме позната родна стряха,
пред прага мама, нижеща пипер,
в престилката си пъстра е събрала
един живот, изплакан все по мен.
Дъхти сеното прясно окосено,
със кремък клепа старата коса,
старикът мой, с косите побелели,
а всеки косъм-белег на скръбта.
Ще ме посрещнат, мама ще проплаче,
а тате ще отрони две сълзи
и глухо ще прошепне: "Хайде, старо,
завърна се синът ти, не плачи!"
Във стаята ухаеща на билки,
ще вляза като някой гост несрет.
Един щурец-свирец ще ме омайва
по цяла нощ със своя стар концерт.
От стария геран вода ще пия,
за да остана вечно у дома,
ще ме обгръща с майчина милувка
вълшебно хубава нощта.
В септември, с прелетните птици,
подгонени от есенни мъгли
отлитаме, а вътре във душите
с листата капят майчини сълзи.
© Таня Панайотова Всички права запазени