Застилат облаци небето синьо 

и става есен, сякаш на шега. 

Септември беше късно кино 

за невярващите на дъжда. 

А аз все още, безутешно 

надявам се на бурен вятър, 

отвъд онази твоя нежност, 

да те довее тук, но безвъзвратно... 

А ти без друго си, като от приказка. 

И още пълна си с мъгли, 

но знай, щом дойдеш тук наблизко, 

ще стане бяло от безброй звезди. 

Защото си, като Луната, 

и точно също, като мен - 

ще светиш щом по небесата, 

блуждаят блянове с криле... 

И нищо, че настана есен,  

ще чакам китната ни пролет.

Самотни - птиците не пеят песен, 

попътен, вятърът не молят... 

Стихопат.