Есен...
Застилат облаци небето синьо
и става есен, сякаш на шега.
Септември беше късно кино
за невярващите на дъжда.
А аз все още, безутешно
надявам се на бурен вятър,
отвъд онази твоя нежност,
да те довее тук, но безвъзвратно...
А ти без друго си, като от приказка.
И още пълна си с мъгли,
но знай, щом дойдеш тук наблизко,
ще стане бяло от безброй звезди.
Защото си, като Луната,
и точно също, като мен -
ще светиш щом по небесата,
блуждаят блянове с криле...
И нищо, че настана есен,
ще чакам китната ни пролет.
Самотни - птиците не пеят песен,
попътен, вятърът не молят...
Стихопат.
© Данаил Антонов All rights reserved.
