Силният вятър разбърква с ярост зелените клони.
Стар орех пропуква нещастен,
пропускайки слънцето помежду все още зеленото.
Вятърът есенен пречупва и моите сълзи.
Опитва да изкорени онази обич от мене,
която все още гори и понася ме нощем.
Любовтта ми...
Нима ще си отиде със жълтото мъртво на листата?
Не искам!
Нима ще бъде разнесена с бурите морски?
Не искам!
Нима ще бъде отнесена с полета дружен на птиците?
Не давам!
По-добре така да остана,
неизлекувана, необичана и нежелана.
Не трябва сърцето да бъде излъгано.
Не бива!
Защото това ще е слабост.
Предателство в черно.
Когато есента пристъпва с любимите багри...
Когато отива си лятото,
а аз да го пусна не искам
и нея да посрещам усмихната
сили нямам.
Тогава ти ще продължиш да живееш в мене,
защото не можеш да ми заповядаш да не обичам.
Защото знам, че ден ще дойде
и в топлата есен отново ще положиш уморено глава
на крехкото ми рамо.
Ще се завърнеш с дъжда, пречистен
и по-истински от всякога.
Ще ме обичаш така, както друга не можеш,
защото аз бях истинска.
И ти давах покоя...
© Деси Мандраджиева Все права защищены
пропускайки слънцето помежду все още зеленото."
Заразителен оптимизъм на прага на есента!Поздрави!