Силният вятър разбърква с ярост зелените клони.

Стар орех пропуква нещастен,

пропускайки слънцето помежду все още зеленото.

Вятърът есенен пречупва и моите сълзи.

Опитва да изкорени онази обич от мене,

която все още гори и понася ме нощем.

Любовтта ми...

Нима ще си отиде със жълтото мъртво на листата?

Не искам!

Нима ще бъде разнесена  с бурите морски?

Не искам!

Нима ще бъде отнесена с полета дружен на птиците?

Не давам!

По-добре така да остана,

неизлекувана, необичана и нежелана.

Не трябва сърцето да бъде излъгано.

Не бива!

Защото това ще е слабост.

Предателство в черно.

Когато есента пристъпва с любимите багри...

Когато отива си  лятото,

а аз да го пусна не искам

и нея да посрещам усмихната

сили нямам.

Тогава ти ще продължиш да живееш в мене,

защото не можеш да ми заповядаш да не обичам.

Защото знам, че ден ще дойде

и в топлата есен отново ще положиш уморено глава

на крехкото ми рамо.

Ще се завърнеш с дъжда, пречистен

и по-истински от всякога.

Ще ме обичаш така, както друга не можеш,

защото аз бях истинска.

И ти давах покоя...