Есен във Велико Търново...3

 

Есен във Велико Търново...3

                                      

                                      на К...

 

Градът висящ като икона,

с прохладен вятър се люлее...

И сякаш фрески са по склона –

със къщите си се гордее...

 

А Вятърът нашепва мантра

за всеки, който я разбира

и да я сподели със Янтра

се спуска бързо от баира...

 

Градът и Вятърът с Реката –

свидетели на Вечността са –

те пак възторжено в Душата

настройват есенна нагласа...

 

... И всичко е невероятно:

Градът по хълма като ято,

и нежната тъга – навярно

по отминаващото лято...

 

Реката в пътя стародавен

внезапно мислите обръща:

нали и с Вятърът прохладен

след миг – те няма да са същите!...

 

И тази Есен луннокоса

след този миг – ще е различна...

С внезапна страст ни омагьоса –

и тя на лудост по-прилича!...

 

Възможно ли е Любовта ни

във Есента да бъде вечна,

или със спомен ще остане –

сам мержелеещ се далечно?...

 

... По улиците на Вароша

момичета, сами прекрасни,

допълват вечерта: в разкоша

на Слънцето, което гасне...

 

Една след друга светват къщите

и оживява махалата...

Със Звездният безброй – те също

се отразяват във Реката...

 

А светлините се омесват:

от къщите и от звездите

и в полюлеят там небесен –

те чар добавят към нощите!...

 

По Самоводската чаршия

дюкяните във тази вечер

затварят рано и не крият

мъжете, че се влюбват вече...

 

С теб моя Обич звездоока –

ей този Град през Есента е:

– възможно вярната посока

каквато цял живот желаем!...

 

... Във друга вечер, в друга Есен –

(отдавна бе, години вече!...)

градът с легендите известен

все тъй си бе: красив и вечен!...

 

... А палавият южен вятър

полата ти непозволено

заплитаще със страст в  бедрата –

въртейки се развеселено...

 

И в идващата нощ, навярно

от лунна светлина разнежени,

внезапно някак си повярвахме,

че любовта е неизбежна!...

 

... Усетихме Духът на Времето

и със легендите донесени...

А армии царства превземаха –

все „за Ръката на принцесите“!...

 

Но в нощ на падащите листи

бих искал днес да ти припомня

полузабравените истини

от нашата любов „бездомна“...

 

Без армия и без чудесен

дворец, дори без царство (боже!!!) –

безумно аз в такава Есен:

– да тръгнеш с мене ти предложих...

 

И колкото да беше чудно,

дори за миг не се замисли,

щом даже Вятърът бе луднал

във танц с оранжевите листи!...

 

... Тъй Есента за Дом избрахме

налудно вярващи в звездите...

Години след това разбрахме,

че вечни само са:Нощите?

 

Но  истината осъзната

не бе каквато си я мислехме:

от орбитата на Земята –

нощта и Есента зависеха...

 

        *   *   *

И Слънцето, което гасне,

и Есента са предвидими,

но нашата Любов неясна –

остава си необянима!...

                                        

        *    *    *

 

А ти цветя береше есенни

и виеше си с тях венчета...

Аз хващах златните – отнесени

листа от тъжните дървета,

когато Вятърът торнадно

въртеше ги при всеки вихър,

а после спираше внезапно:

и безтегловно бе, и тихо...

 

... Сега в града пред нас (замислен

да бъде чудо на Творението)

да схванем Божия промисъл

на Любовта във Продължението

тя трябва да е: дълга, силна

и трябва да е откровена;

дори раняваща, но стилна

и гравитираща Вселена!...

 

Тя днес отново ни настигна:

догони Есента в душите

и със чаровната енигма,

която ръсят пак звездите...

 

Напук на старите неволи

и днес в разжарената Есен –

за Любовта си ще измолим

и още Време с глас унесен!...

 

И правото да се обичаме

дори и в тази късна Есен –

в Светът чаровен, автентичен:

отчайващо неравновесен!...

 

... А със надежда за сполука,

щом тръгнем, влюбени отново,

градът ще си остане тука –

и все Реката ще е  долу...

 

В остатък някакъв от Вечност

на „Старата Любов“ позната

и с Есевта от тази вечер:

– ще хванем в пътя след Съдбата!...

 

22.02.2020.