Есен във Велико Търново...3
на К...
Градът висящ като икона,
с прохладен вятър се люлее...
И сякаш фрески са по склона –
със къщите си се гордее...
А Вятърът нашепва мантра
за всеки, който я разбира
и да я сподели със Янтра
се спуска бързо от баира...
Градът и Вятърът с Реката –
свидетели на Вечността са –
те пак възторжено в Душата
настройват есенна нагласа...
... И всичко е невероятно:
Градът по хълма като ято,
и нежната тъга – навярно
по отминаващото лято...
Реката в пътя стародавен
внезапно мислите обръща:
нали и с Вятърът прохладен
след миг – те няма да са същите!...
И тази Есен луннокоса
след този миг – ще е различна...
С внезапна страст ни омагьоса –
и тя на лудост по-прилича!...
Възможно ли е Любовта ни
във Есента да бъде вечна,
или със спомен ще остане –
сам мержелеещ се далечно?...
... По улиците на Вароша
момичета, сами прекрасни,
допълват вечерта: в разкоша
на Слънцето, което гасне...
Една след друга светват къщите
и оживява махалата...
Със Звездният безброй – те също
се отразяват във Реката...
А светлините се омесват:
от къщите и от звездите
и в полюлеят там небесен –
те чар добавят към нощите!...
По Самоводската чаршия
дюкяните във тази вечер
затварят рано и не крият
мъжете, че се влюбват вече...
С теб моя Обич звездоока –
ей този Град през Есента е:
– възможно вярната посока
каквато цял живот желаем!...
... Във друга вечер, в друга Есен –
(отдавна бе, години вече!...)
градът с легендите известен
все тъй си бе: красив и вечен!...
... А палавият южен вятър
полата ти непозволено
заплитаще със страст в бедрата –
въртейки се развеселено...
И в идващата нощ, навярно
от лунна светлина разнежени,
внезапно някак си повярвахме,
че любовта е неизбежна!...
... Усетихме Духът на Времето
и със легендите донесени...
А армии царства превземаха –
все „за Ръката на принцесите“!...
Но в нощ на падащите листи
бих искал днес да ти припомня
полузабравените истини
от нашата любов „бездомна“...
Без армия и без чудесен
дворец, дори без царство (боже!!!) –
безумно аз в такава Есен:
– да тръгнеш с мене ти предложих...
И колкото да беше чудно,
дори за миг не се замисли,
щом даже Вятърът бе луднал
във танц с оранжевите листи!...
... Тъй Есента за Дом избрахме
налудно вярващи в звездите...
Години след това разбрахме,
че вечни само са:Нощите?
Но истината осъзната
не бе каквато си я мислехме:
от орбитата на Земята –
нощта и Есента зависеха...
* * *
И Слънцето, което гасне,
и Есента са предвидими,
но нашата Любов неясна –
остава си необянима!...
* * *
А ти цветя береше есенни
и виеше си с тях венчета...
Аз хващах златните – отнесени
листа от тъжните дървета,
когато Вятърът торнадно
въртеше ги при всеки вихър,
а после спираше внезапно:
и безтегловно бе, и тихо...
... Сега в града пред нас (замислен
да бъде чудо на Творението)
да схванем Божия промисъл
на Любовта във Продължението
тя трябва да е: дълга, силна
и трябва да е откровена;
дори раняваща, но стилна
и гравитираща Вселена!...
Тя днес отново ни настигна:
догони Есента в душите
и със чаровната енигма,
която ръсят пак звездите...
Напук на старите неволи
и днес в разжарената Есен –
за Любовта си ще измолим
и още Време с глас унесен!...
И правото да се обичаме
дори и в тази късна Есен –
в Светът чаровен, автентичен:
отчайващо неравновесен!...
... А със надежда за сполука,
щом тръгнем, влюбени отново,
градът ще си остане тука –
и все Реката ще е долу...
В остатък някакъв от Вечност
на „Старата Любов“ позната
и с Есевта от тази вечер:
– ще хванем в пътя след Съдбата!...
22.02.2020.
© Коста Качев Всички права запазени