22 февр. 2014 г., 21:57

Eсенен хербарий 

  Поэзия » Любовная
337 0 1


Ще ни застигне утрото... като светкавица,
и ще забравим, че издишвахме любов,
макар и в сънища,
че твоя дъх и моя бяха пътища,
отвеждащи към другите реалности,
където розите цъфтят,
но не със спомени... а със душата си.

Не исках да те имам... исках само
да разцъфна като песен в твойте устни
и да ме изпeeш... а после да отминеш,
както лятото съблича старостта си
и покрива с нея идващата есен.

Ще ме запомниш ли... ще спреш ли
и след изгрева пред тъмната ми стаичка?
За да почукаш... и да влезеш... във душата ми
аз винаги те чакам, с чаша вино
с отворената книга от несбъдване,
за да ме четеш
без угризения, и без усилие...

Аз няма да се сърдя на очите ти,
когато ме подминат, за да видят изгрева,
със него се обичаме - той пристига, аз си тръгвам,
а ти оставаш... в тази стая на очакване
и записваш две-три думички на листа ми,
за спомен и за да ме има пак след залеза...

Когато се завърна, теб те няма,
бил ли си там някога...?
Прозрачна съм и всички ме пропускат,
забързани към следващия изгрев...
Но ти дойде, веднъж, остàви себе си
в онази книга - тя е есенен хербарий
на мислите, в които сме записани.

И може би един ден ще запълня
албума си... и следващия гостенин
ще се запише във душата ми,
а не по листове
и ще изгрея... заедно с изгрева
в сърцето му.

© Деси Все права защищены

Комментарии
Пожалуйста, войдите в свой аккаунт, чтобы Вы могли прокомментировать и проголосовать.
Предложения
: ??:??