Самотна пейчица във парка

смълчана тихичко седи.

И тя самата, като шарка,

стои красива от преди...

Край нея есенните лИсти

търкалят своите тела.

В гората процепи лъчисти

забиват своите крила.

И с тихи стъпки по листата

една Любов се приближи.

С целувки сладки по устата

момче момиче доближи.

И пейката им стана нужна

една Любов да подслони.

Отгоре пък луната гузна

се пръсна тя на сто луни.

П.П. Стихотворението е отличено с Първа награда

         на международния поетичен конкурс "Лирични гласове"- София, 2016