Луната посрещнаха
танцуващите като пламъци
капещи, шарени листа,
но едва поздравили я
и трябва да се сбогуват -
полета им е кратък
и угасва
щом отиде си със залеза деня...
Останала сама,
въздиша тъжно:
Дали ще успее да я зърне
нейният любим -
Скитника,
изгубил се нанякъде със вятъра
и прегръдките на Есента -
подмамен от красотата ѝ нетрайна,
задържаща се в шепите само за един сезон...
Ще го търси,
тази нощ може да изгрее
наглостта на облаците
успяла да прогони -
скрили я за две-три дъждовни нощи -
простила му е всичко
стига ѝ да види
все по-влюбените ѝ очи
и очакващото докосванията му ѝ лице...
Дъжда отмина,
Есента вече не е толкова красива
оставила клоните си голи,
съвсем без цветове -
вятъра немирен към небето
се издигна
и връщайки се
до Скитника довя онзи нежен,
звезден шепот
и целувките от лунна светлина...
Отрониха се
сред последните капки слова:
- Ела, върни се!
И мълчанието,
миг преди му признае
бликналата от сърцето ѝ молба:
- Не си отивай - чаках те и днес, и вчера!
А ехото за кой ли път ще му повтори:
- Твоя съм и винаги твоя съм била...
© ГФСтоилов Все права защищены