Високи планини

шушукат помежду си-

песнопойци летят все

далеч от тях.

Екове неземни

тичат след зефира,

превръщат тишината

във сирена.

Хрътки се задават

от близката гора,

чувам стъпките им тежки

да разтърсват крехката земя.

Непознат изглежда небосвода

крои някакви злини-

и с гарги ги запраща

по земята искрица

да забулят.

Езерото, моя стар приятел,

пее забравени песни  

от времето

на чудотворний Орфей.

Стиска в свойта пазва

спомени далечни

и ги пази кат трофей.

Спокойно се вълнува,

макар и време да е мътно-

вълни му греят светло,

даже странно

на фона на тази безбожна тъмнина.

Не чува то, ни пък вижда

суматохата из тоя свят изгнил.

Светкавица прасна далечен силует,

последва писък заглушаващ

жълтооки гарки.

Дървета се прегъват, планини

пречупват тежки си скали.

Свличат се като трупове отровни

и се струпват върху уморени хора.

Проблясват мимолетно

техните души

- фарове водещи

към Хадесови дълбини.

Би казал всеки наблюдател-

чер ковчег скоро ще положа.

Няма връщане назад,

светът се самопоглъща-

повръща се изначалния

греховен хаос.

В своите мигове последни искам да

прегърна силно аз езерцето хладно.

Меко ще пристъпя

във прибоя и ще плувам

до неговите дълбини.

Моя приятел стар ще ме върне

в свидните ми детски дни.

И ярък, върнал Слънцето в душата

ще затворя тихичко очи.

Ще плискат по коси стари

забравени мечти-

за детелини и мляко със малини...

Да довърши ако ще тогава ада таз 

земя порочна-

нека писъкът да е новата ѝ песен.

Аз и езерото мое, син и майка

заключени в прегръдка-

ний сме цветето последно,

обаждащо бяла пеперудка.