Все по-често се взирам с поглед есенен
на паметта по разораните полета.
Тук всеки звук издишан е вселена
и всеки стих жертвено свети...
Зад гърба ми никак, никак не е равно –
затуй понякога и мислите ми са свирепи.
Кървяха сетивата ми при падане,
но само обичта остави белези...
Отписах всички поводи да съжалявам!
Сега посявам под снега кокичета...
Щастлива съм, че се родих неостаряла.
И знам – ще си умра момиче...