Все по-често се взирам с поглед есенен

на паметта по разораните полета.

Тук всеки звук издишан е вселена

и всеки стих жертвено свети...

Зад гърба ми никак, никак не е равно –

затуй понякога и мислите ми са свирепи.

Кървяха сетивата ми при падане,

но само обичта остави белези...

Отписах всички поводи да съжалявам!

Сега посявам под снега кокичета...

Щастлива съм, че се родих неостаряла.

И знам – ще си умра момиче...