Фаропазачката...

(моряшки легенди)

(поема)

На стръмна скала от години незнайни

моряците помнят искрящият чар,

обвит във мъглата на призрачни тайни

проблясва самотно спасителен фар...

Откакто се знае – мъже са пазачи

по морските фарове вред по света́

и те денонощно са гонили здрача

когато моряци били́ са в беда́...

Но ей ви и тази История с нещо–

щом вековете го помнят и днес!...

И прелестно то е, и нестареещо,

и в поколения: с чар и финес!...

... В моряшките кръчми на пет континента

разказва се толкова страстно сега –

все тази безумно-красива легенда

за Фаропазачка с „неземна“ снага!...

А ромът когато неспирно се лее

и всеки се блъска да мине напред,

безсмъртна в моряшките кръчми живее

легенда отдавнашна – вечно на ред...

... На фара живяла красавица южна,

но никой не знаел как там е дошла́,

за хубост такава магия е нужна –

все в прелестна младост, с вълшебство била́...

Разправят, че е́ дъщеря на русалка –

заченала страстно от Морският цар.

А на скалата играла от малка

и баща ѝ дари́л я със морският фар...

С вълшебна мъгла и с магии обвзети

били Фаропазачката и брега,

разправят, че спирали тук ветровете

и над острова грейвала чудна дъга...

Тя в малката къща до фара живяла,

сама но щастлива на тази скала́

и поддържала фара, а със сигнала

си сочел той път безопасен в нощта...

И често с цветя се обличала са́мо

в лагуната плувала гола в зори́ –

самотен делфин я сподирял и двама

лудували там във безгрижни игри.

Избягвали хората острова, фара

понеже бил с ми́стика страшна обви́т

и бурите само в зловеща нема́ра –

изхвърляли някой нещастник, убит...

... Но кораб веднъж прекосил хоризонта

и бавно „потънал“ в морето... Отвъд...

За пръв път усетила, че е самотна

и в миг закопняла за: Мъж и за Път...

От своята майка освен с красотата

била надарена с безмъртие тя

и с Вечната младост, но в самотата –

все о́ще: не знаела, че е Жена...       

И в хубаво време, и в бури свирепи,

по лунни пътеки в спокойни води́

не спирал премигващо фарът да свети –

животът тук текъл си както преди...

В моряшките кръчми красиви легенди

разнасяла вече неспирна мълва́

и всички твърдели, че който погледне

към нея – се влюбвал... И то е съдба!...

... Вилнеела цял ден зловеща стихия,

вълните се блъскали в скалният бряг,

когато изплувала в мрака гемия

и пъргаво скочил от нея моряк...

Посрещнала леко смутена моряка

и нищо не скрила от себе си тя –  

огряни от огъня той в полумрака

на страстната нощ я направил: Жена!...

... А в утрото вятър попътен в платната

когато със Слънцето там заигра́л –

морякът отново залюбил вълната

и пак: пред Страстта – Необята избрал...

Но тя обещала му фарът да свети

и тук да го чака с любов на брега,

когато обърне насам ветровете,

които е хванал в платната сега...

Отплавал моряка и го измъчвали

красивите спомени но́щи и дни...

Но с времето после в моряшките кръчми

си купил утеха с крайбрежни жени...

... А там на скалата Жената стояла

и все тъй неземно-красива била́,

но всички съзряли на фара сигнала –

избягвали тази опасна скала...

... в безветрие тихо и в бури свирепи,

в полюшвани леко спокойни води́ –

не спирал подмамващо фарът да свети,

но нижело Времето тягостни дни...

А „някак улегнала“ вече Жената

и често умислена вечер, била́ –

отдавна със оня делфин във водата

не скачали с гъвкави, млади тела́...

И Времето толкова бавно минава,

когато очакваш, и влачи се то...

И само надежда безумна остава...

А няма и бури!... Незнайно защо?...

... Легендата вече оттук се заплита:

помолила майка ѝ Морският цар

да свие със буря в нощта страховита,

та всеки моряк да се моли за фар...

И буря той вдигнал със сила зловеща,

а кораб подхвърлен от силна вълна

на пустият бряг бил  със радост посрещнат

от: млада, неземно красива Жена...

Морякът от кръчмите помнел легендата

с магичната прелест на тази Жена,

която те грабва преди да погледнеш –

и вечно оставаш си в плен на брега...

... Но тя му подала ръка и пове́ла

към къщата горе на скалният връх –

където отдавна застлала постеля

и паднали двама без дрехи.. Без дъх...

Те дълго се любили там без заси́та,

във морският ритъм – вълна́ след вълна́

и тя през нощта пак онази изпитала:

разтърсваща тръпка на вече Жена...

... Щом стихнала бурята на зазоряване

морякък разумно Жената отвел –

разбрал през безумната нощ на отдаване,

че и женската вярност  си е с преде́л...

... Тук свършва и тази история значи

разказвана в кръчмите с изход щастлив –

жени и моряци и фаропазачи,

омесвани всички и с „край разтеглив“...

Кодирана „дреме“ в моряците жажда

по твърда земя и любима жена,

че о́ще от втората чаша се ражда

в тях –  мамещо чувството за „твърдина́“...

... А в кръчми моряшки щом ром се разлива

и вихри се все без задръжки страстта,

и тази легенда там все ще е жива –

и с нея ще тръгват те в път  утринта...

20.10.2020.