Фаропазачката...
(моряшки легенди)
(поема)
На стръмна скала от години незнайни
моряците помнят искрящият чар,
обвит във мъглата на призрачни тайни
проблясва самотно спасителен фар...
Откакто се знае – мъже са пазачи
по морските фарове вред по света́
и те денонощно са гонили здрача
когато моряци били́ са в беда́...
Но ей ви и тази История с нещо–
щом вековете го помнят и днес!...
И прелестно то е, и нестареещо,
и в поколения: с чар и финес!...
... В моряшките кръчми на пет континента
разказва се толкова страстно сега –
все тази безумно-красива легенда
за Фаропазачка с „неземна“ снага!...
А ромът когато неспирно се лее
и всеки се блъска да мине напред,
безсмъртна в моряшките кръчми живее
легенда отдавнашна – вечно на ред...
... На фара живяла красавица южна,
но никой не знаел как там е дошла́,
за хубост такава магия е нужна –
все в прелестна младост, с вълшебство била́...
Разправят, че е́ дъщеря на русалка –
заченала страстно от Морският цар.
А на скалата играла от малка
и баща ѝ дари́л я със морският фар...
С вълшебна мъгла и с магии обвзети
били Фаропазачката и брега,
разправят, че спирали тук ветровете
и над острова грейвала чудна дъга...
Тя в малката къща до фара живяла,
сама но щастлива на тази скала́
и поддържала фара, а със сигнала
си сочел той път безопасен в нощта...
И често с цветя се обличала са́мо
в лагуната плувала гола в зори́ –
самотен делфин я сподирял и двама
лудували там във безгрижни игри.
Избягвали хората острова, фара
понеже бил с ми́стика страшна обви́т
и бурите само в зловеща нема́ра –
изхвърляли някой нещастник, убит...
... Но кораб веднъж прекосил хоризонта
и бавно „потънал“ в морето... Отвъд...
За пръв път усетила, че е самотна
и в миг закопняла за: Мъж и за Път...
От своята майка освен с красотата
била надарена с безмъртие тя
и с Вечната младост, но в самотата –
все о́ще: не знаела, че е Жена...
И в хубаво време, и в бури свирепи,
по лунни пътеки в спокойни води́
не спирал премигващо фарът да свети –
животът тук текъл си както преди...
В моряшките кръчми красиви легенди
разнасяла вече неспирна мълва́
и всички твърдели, че който погледне
към нея – се влюбвал... И то е съдба!...
... Вилнеела цял ден зловеща стихия,
вълните се блъскали в скалният бряг,
когато изплувала в мрака гемия
и пъргаво скочил от нея моряк...
Посрещнала леко смутена моряка
и нищо не скрила от себе си тя –
огряни от огъня той в полумрака
на страстната нощ я направил: Жена!...
... А в утрото вятър попътен в платната
когато със Слънцето там заигра́л –
морякът отново залюбил вълната
и пак: пред Страстта – Необята избрал...
Но тя обещала му фарът да свети
и тук да го чака с любов на брега,
когато обърне насам ветровете,
които е хванал в платната сега...
Отплавал моряка и го измъчвали
красивите спомени но́щи и дни...
Но с времето после в моряшките кръчми
си купил утеха с крайбрежни жени...
... А там на скалата Жената стояла
и все тъй неземно-красива била́,
но всички съзряли на фара сигнала –
избягвали тази опасна скала...
... в безветрие тихо и в бури свирепи,
в полюшвани леко спокойни води́ –
не спирал подмамващо фарът да свети,
но нижело Времето тягостни дни...
А „някак улегнала“ вече Жената
и често умислена вечер, била́ –
отдавна със оня делфин във водата
не скачали с гъвкави, млади тела́...
И Времето толкова бавно минава,
когато очакваш, и влачи се то...
И само надежда безумна остава...
А няма и бури!... Незнайно защо?...
... Легендата вече оттук се заплита:
помолила майка ѝ Морският цар
да свие със буря в нощта страховита,
та всеки моряк да се моли за фар...
И буря той вдигнал със сила зловеща,
а кораб подхвърлен от силна вълна
на пустият бряг бил със радост посрещнат
от: млада, неземно красива Жена...
Морякът от кръчмите помнел легендата
с магичната прелест на тази Жена,
която те грабва преди да погледнеш –
и вечно оставаш си в плен на брега...
... Но тя му подала ръка и пове́ла
към къщата горе на скалният връх –
където отдавна застлала постеля
и паднали двама без дрехи.. Без дъх...
Те дълго се любили там без заси́та,
във морският ритъм – вълна́ след вълна́
и тя през нощта пак онази изпитала:
разтърсваща тръпка на вече Жена...
... Щом стихнала бурята на зазоряване
морякък разумно Жената отвел –
разбрал през безумната нощ на отдаване,
че и женската вярност си е с преде́л...
... Тук свършва и тази история значи
разказвана в кръчмите с изход щастлив –
жени и моряци и фаропазачи,
омесвани всички и с „край разтеглив“...
Кодирана „дреме“ в моряците жажда
по твърда земя и любима жена,
че о́ще от втората чаша се ражда
в тях – мамещо чувството за „твърдина́“...
... А в кръчми моряшки щом ром се разлива
и вихри се все без задръжки страстта,
и тази легенда там все ще е жива –
и с нея ще тръгват те в път утринта...
20.10.2020.
© Коста Качев Всички права запазени