Фея приказна лети
в ангелски прашец обляна,
със руси като слънцето коси,
лети от вятъра отвяна.
С очи прекрасни гледа тя,
усмихна се с усмивката чудесна.
Помисли, малко със ръцете плесна
и във безкрая отлетя.
След нея мигом всичко разцъфтя,
обвиха се във злато всички,
усмихна се с усмивката добра
и песен приказна запяха всички птички.
С крилете розови тъй нежно маха
и с лика й слива се цветът,
обвил я нежно кат` коприна
на млада праскова дъхът.
По устните щом някой я загледа
ще види цъфналия розов цвят.
Във водата езерна ще се огледа
и във лика й пламва цели свят.
Но в миг към нея нещо полетя.
Тя стресна се от искрата.
Усмивката на устните замря...
и падна мъртва на земята.
Тъй нежно бе се сляла със тревата,
отпусната, безжизнена в калта.
И плачейки, завиваха листата,
на младата девойка прелестта.
И в миг всичко умълча се,
в миг животът тъй замря.
Всички тихичко за нея плачат –
за смъртта на младостта.
Но дойде до нея някой
с дървен лък в ръка.
С длан обви той пагубно устата
и сълза гореща падна на студената страна.
Очите нежни се отвориха,
кожата студена в миг се сгря.
Тя изправи се и път и сториха
всичките тревички и цветя.
Без крилата вече беше,
не изгубила ни капка красота.
В миг до него тя стоеше,
сещайки във цялата си прелест любовта.
Той я хвана за ръката,
тя усмихна се в нощта
и душата й красива
разцъфтя със любовта.
Щастие премного тя раздала,
дала сили на света,
щастието и на нея днес съдбата дала –
срещнала я с любовта!
© Яна Все права защищены