Фея

Фея приказна лети

в ангелски прашец обляна,

със руси като слънцето коси,

лети от вятъра отвяна.

С очи прекрасни гледа тя,

усмихна се с усмивката чудесна.

Помисли, малко със ръцете плесна

и във безкрая отлетя.

След нея мигом всичко разцъфтя,

обвиха се във злато всички,

усмихна се с усмивката добра

и песен приказна запяха всички птички.

С крилете розови тъй нежно маха

и с лика й слива се цветът,

обвил я нежно кат` коприна

на млада праскова дъхът.

По устните щом някой я загледа

ще види цъфналия розов цвят.

Във водата езерна ще се огледа

и във лика й пламва цели свят.

Но в миг към нея нещо полетя.

Тя стресна се от искрата.

Усмивката на устните замря...

и падна мъртва на земята.

Тъй нежно бе се сляла със тревата,

отпусната, безжизнена в калта.

И плачейки, завиваха листата,

на младата девойка прелестта.

И в миг всичко умълча се,

в миг животът тъй замря.

Всички тихичко за нея плачат –

за смъртта на младостта.

Но дойде до нея някой

с дървен лък в ръка.

С длан обви той пагубно устата

и сълза гореща падна на студената страна.

Очите нежни се отвориха,

кожата студена в миг се сгря.

Тя изправи се и път и сториха

всичките тревички и цветя.

Без крилата вече беше,

не изгубила ни капка красота.

В миг до него тя стоеше,

сещайки във цялата си прелест любовта.

Той я хвана за ръката,

тя усмихна се в нощта

и душата й красива

разцъфтя със любовта.

Щастие премного тя раздала,

дала сили на света,

щастието и на нея днес съдбата дала –

срещнала я с любовта!