Зимни мои вечери,
самотни и без смях,
с мечти обречени,
като видения на монах
за танцуващи вещери...
Боже, нима е грях,
от мъка да се смееш
преди да станеш прах...?
А така е притомно весело
да знаеш, че няма нищо вечно,
че Раят е толкова далечен,
за душа - фортуна снежна...
© Валентин Василев Все права защищены