Гарвани (при лоша видимост)
Гарваните кацат по каруцата,
някога червена, а сега – разпрегната,
спряла колело
в хълбока на късния декември –
бедната, довлякла се най-после,
дорисувала
своята окаляна картина…
Гарваните тук са наши,
плът от вечната ни плът,
Nevermore за тях е непознато
и ненужно, но усещам, че измамна
е походката им, черните костюми,
строгата осанка; подозирам,
че във тъмното съвсем различни са крилете им,
очите. И че тези клюнове разкъсват не по-зле.
И не по-милостиво…
(Не довършвам. Наречете го немара
или мъдрост, или безпокойство,
но го наречете, непременно!)
Пише се последната глава на книгата.
Ей така, сама се пише – неуверено,
но сурово, без илюзии.
И в мъгла оттегля се пейзажът,
уморен,
от умората си уморен
и от зима, твърде много зима.
После идва тихото
и гласът на гарвана, осъмнал пак,
все така – в проклятието на декември:
Тук ли съм?
Амин.
Амин.
Амин.
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Пламен Сивов Все права защищены
