Глас в черупка

yserd (Миро Милев)
43 25

8 мая 2015 г., 18:30

Поэзия » Другая

542 0 1

Наведох глава! Вчера бе деня,

бях слуга на собствената си съдба!

Сякаш птица в клетка, гледаща света,

вратичка отворена, и птицата знае това.

Летаргия гнусна, сломяваща духа,

душа в пустиня пуста, търсеща вода.

Луната бе далеко, нямаше веч лице,

звездите мигаха слабо,

като плачещо дете.

Изгубен бях аз, в неосъзната сивота,

скрит в черупка малка,

на забравена скала.

Събудих се изстрадал,

гол без душа,

и тогава се видях

в дъното, в пропастта.

Черни облаци над мен стоят,

събрали море от световния крах,

с дъжд от киселина изливат си гнева,

свих се на кълбо , в купчината прах.

Разруха и безличие тегне над нас,

свити, клети в зора без роса,

в безверие, родени на таз земя,

без капчица доблест да изправим глава!

Не!

Аз няма да допусна това!

Аз няма да бъда слуга на покварата и на таз суета!

Днес се пробудих, поразен от светлина.

Поразен от усещане да бъда това,

дето светът има нужда -

една надигната глава,

една протегната ръка,

един глас, който не мълчи,

един поглед, който не мига!

Ще изтръгна това сърце и ще го дам

на тоз дето от плач сломен е,

точно този, от вам избран,

незаслужил проклятието на това време.

Нейде, там, в ехото, в далечината,

малък човек стъпя връз тревата,

надежда последна в негови очи,

блясък мъжделив в поток от сълзи.

С желание последно скита от дни...

Ще намери ли цветче по тези земи?

Глас в черупка

Свързани произведения

Комментарии

Предложения