Глас в черупка

Наведох глава! Вчера бе деня,

бях слуга на собствената си съдба! Сякаш птица в клетка, гледаща света, вратичка отворена, и птицата знае това. Летаргия гнусна, сломяваща духа, душа в пустиня пуста, търсеща вода. Луната бе далеко, нямаше веч лице, звездите мигаха слабо,  като плачещо дете.  Изгубен бях аз, в неосъзната сивота, скрит в черупка малка, на забравена скала. Събудих се изстрадал,  гол без душа, и тогава се видях в дъното, в пропастта. Черни облаци над мен стоят, събрали море от световния крах, с дъжд от киселина изливат си гнева, свих се на кълбо , в купчината прах. Разруха и безличие тегне над нас, свити, клети в зора без роса, в безверие, родени на таз земя, без капчица доблест да изправим глава!   Не! Аз няма да допусна това! Аз няма да бъда слуга на покварата и на таз суета! Днес се пробудих, поразен от светлина. Поразен от усещане да бъда това, дето светът има нужда - една надигната глава, една протегната ръка, един глас, който не мълчи, един поглед, който не мига! Ще изтръгна това сърце и ще го дам на тоз дето от плач сломен е, точно този,  от вам избран, незаслужил проклятието на това време.     Нейде, там, в ехото, в далечината, малък човек стъпя връз тревата, надежда последна в негови очи, блясък мъжделив в поток от сълзи. С желание последно скита от дни... Ще намери ли цветче по тези земи?