Вятърът в очите ми заспива…
А някъде в душата залиня
една виола тъжна, жалостива,
огледала се в плачеща върба.
Белеят се все още недокоснати
върхарите сред синята мъгла,
а стъпва по разпенени потоци
босата и… призрачна мълва.
Не ме отмина посоката тръпнеща
с две остри стрелки сред безкрая.
Надиплени, чакат безпризорни пътища
и мяркат се сладостни вишни в омая.
Ех, толкова пролетно изнудваме зимата
и лятна умора в есен ечи.
Дали сме по-истински, или пък по филмите…
но ето, че и любовта ни горчи…
02.12.2009г.
© Мери Попинз Все права защищены